Приказка за усмивката
Усмивката почука,
Но кой да и отвори?
Обади се капчука,
мърморейки-отгоре.
Разбуди светлината
протегнато лениво
във изгрева прозрачен.
И сенки срамежливо
се скриха във ъгал прашен.
А горе, в синевата,
от слънцето отвита
огледа се земята.
Настръхнала ,тревата,
във утрото измита,
погледна към небето:
"Ах, колко съм красива!
Росата ми отива."
Усмихна се - щастлива.
Засмя се и земята-
тъй горда от тревата,
откърмена от нея.
В небето се зарея
усмихнало се ехо.
И пръсна се далеко,
далеко над земята,
във песен неизпята.
Светът я чу-разбуден,
заслуша се-учуден
и каза на капчука:
"Усмивка ли почука?"
А той му се усмихна
и весело откликна:
"Усмивката донесе
и щастие, и песен,
и слънце във сърцето,
и обич във небето".
Светът се позамисли
и после каза вещо:
"Усмивка, хм...
ВЕЛИКО НЕЩО"!
Няма коментари:
Публикуване на коментар